Идващите при мен родители най-често са с проблеми в поведението на детето. Това са ’’Проблемните’’ 3, 6-8, 13-18 годишни деца.
Как очаровтелното 3 годишно, послушно детенце се е превърнало в своенравно момиченце/момченце? Отхвърля всяко предложение, молба или заповед. На всичко отговаря с „няма”, „не искам”, с плач и тръшкане. Отказва гърнето. Прави всичко което е забранено или просто проверява дали все още е забранено. Нищо не помага, всички са изнервени, чувстват безсилие, изпадат в ярост, не се търпи повече това поведение. Познато, нали? Моля, бъдете внимателни! Точно сега рискувате да пречупите Личността на детето! Тук и самоуверените в себе си и несигурните родители , когато не са наясно какво става, могат да нанесат вреда на детето. Как? Като започнат сериозно да крещят или наказват детето. Всъщност се случва следното: Детето се учи да утвърждава волята си, осъзнавайки своето АЗ. Хвърля първото си предизвикателлство към света и към себе си. И като при всяко самообучение минава през импровизации. Детето се учи как да манипулира света. За да стане пълноценен човек трябва да се мине през този етап от развитието. Няма готови рецепти за тези състояния, но ще си позволя да дам идея: Отвличайте вниманието на малкото дете, дайте му време да възприеме посланието ви, отстоявайте се без излишна емоция, правете разумни компромиси. Редувайте тези техники. Във всеки отделен случай правилната реакция е различна. Мислете със сърцето си. По правило към четвъртата година ще се „върне” милото доверчиво създание, което желае да е послушно и искрено се огорчава когато не му се удава. То е готово да се учи от вас на всичко и безгранично вярва на всяка ваша дума.
Вторият период на изострена упоритост е около 6 – 8 година.Всичко е пак така, само че на друго равнище. „Няма да облека тази тениска, не ми харесва, никой не носи такава. Топло ми е, няма да се облека”….Лошо настроение, умора, предтоящо заболяване? Възможно е. Но точно по това време започва необратимо и стремително да нараства обемът от нови изисквания към детео – играчките отстъпват място на учебниците. Детето отново трябва да доказва на себе си, че може да бъде ако не пълен разпоредител то поне съсобственик на своето АЗ, че освен безкрайното „трябва” си запазва правото на Искам и Не искам. Ако по това време се прекали с Трябва, може и да не се получи истинско учене, нито истинска личност. Ако то бъде недостатъчно – също. Рецидивите на употитостта и на пълно отрицание ще бъдат на лице всеки път, когато детето почувства наранени своите малки, скъпоценни права. Когато самооценката му е застрашена, когато се потискат неговата активност и стремежът му към самостоятелност, когато му е скучно. Сега то не следва примера който му посочваме, а онзи който само избира. Работеща идея тук е да давате варианти, от които детето само да избира и разбира се да правите разумни компромиси. И всичко с много изслушване от ваша страна, разбиране и приемане на детето.
Третият период на криза е известната Teen – криза.
„….С мен става нещо необикновено, всичко в мен се променя и много от промените са нежелани, неприятни даже срамни. Хем не ги искам, пък от друга страна ги искам. Не разбирам защо се чувствам толкова странно – иска ми се да се скрия, после да летя, ту да умра или пък да прегръщам целия свят. Нуждая се от самота пък толкова страдам от нея. Това за мен е труден етап, защото трябва да се откажа от начина си на мислене и съществуване от детството. В същото време откривaм радостта от отговорностите, които мога да нося подобно на възрастните и това ме привлича. Когато бях дeте си мислех колко прекрасен е света на възрастните и ето че вече съм на прага му. Раздвоена съм между детския си идеал, когато всичко беше наужким, и необходимосттa да създавам нещо истинско. Не знам какво ще си помисля дори и след минута. Не ми пречете, помогнете ми…. И не ме смятайте за глупаво дете, вече съм голяма. Приемете ме за равна, уважавайте ме….А онзи малък остатък от детството, който все още си е у мен…оставете ми го – да го доизживея, да го доизиграя. И запомнете: Не искам да живея както живеете вие, не искам да приличам на вас. Какво искам? Аз трябва да разбера и себе си и света. Имам нужда от жизнени експерименти. Искам да опитвам различни роли, да проверя известното, да изпитам непознатото. Необходими са ми трудности и грешки. Искам самa да създам съдбата си, да живея както искам, но….първо трябва да узная какво наистина искам?”
А родителите отчаяно стоят пред плътно затворената врата за общуване, докато в същото време детската душа търси на кого да се открие и кой ще я разбере. Защото въпросите които ги вълнуват, се притесняват да бъдат зададени на родителите. По-лесно е да се споделя с непознат. Пък и не винаги има думи за да се сподели дадено чувство.
Скъпи родители, не се обвинявайте взаимно кой е виновен за тягостните ситуации във вашия дом. Именно в моментите на кризи децата се нуждаят от вашата подкрепа, а не от конфронтацията ви. Неприятно е за възрастните да си признаят, че тук ключовата дума е Търпение, и то от тяхна страна. Изморени от работа, заляти от готови рецепти във виртуалното пространство и очакващи бърз ефект, вие ставате подвластни на емоцията и нетърпението си. Всеки родител сам трябва да се бори за собственото си развитие/израстване, преодолявайки периодите на детските съпротиви. Забравете борбата за надмощие. В семейството всеки е важен и ценен. С раждането на детето ни започва извличане на нов опит всеки миг. Приемете го, обогатявайте се. Слушайте детето когато говори, не бързайте да го прекъсвате и поучавате. Опознайте Неговия свят. Той е различен от вашия. Приемете това. Не забравяйте – Наказанието наранява. Именно поради факта, че наранява, от него се очаква да действа ефикасно. Нали ви е ясно, че не действа, защото имаме в дома си наранено дете, което ни отмъщава, вместо „да се поправя”. Децата ни имат същата способност да чувстват болката и обидата, както възрастните. Те нямат някакъв тип по-низша нервна система, нито някакъв недостатък на чувствата, които да ги имунизират срещу родителските упреци. Нашите деца се чувстват по същия начин като нас и цъфтят, когато ги третират с уважение и по достоен начин, също като нас. „Но какво да направя, като изобщо не ме слуша когато му говоря, а и аз самата съм изпълнена със съмнения, угризения, страхове?” – питат обезверените и отчаяни майки. Това е въпросът на въпросите. Ако си го задавате, нищо не е загубено. Ще намерите подкрепа в лицето на подходящия специалист, ще намерите начин за освобождаване от своите полу-ценности и своя полу-опит. Дали сте живот на детето, а сега ще му дадете възможност да разбере и смисъла на своя живот.