Майка на момиченце на 2г и 7 мес. дойде при мен със следното споделяне: „Всяка вечер прекарвам с нея по 3-4 часа в игра, а тя е вечно недоволна. Не ми позволява да отида сама дори до другата стая, крещи и плаче. Кажете ми как да се справя? Нали и аз съм човек и имам свои потребности”.
Играта е необходима за всяко дете. Тя е огледало, отразяващо мислите, чувствата, преживяванията. Нещата които детето не може да изрече с думи то изразява чрез играта. Когато играе, детето научава повече за света, за другите, за себе си. Чрез играта се подготвя за бъдещия си живот. Детето расте и се развива като си играе. Това е основната дейност на детството. На детето са необходими играчки. Децата сами избират кои са им потребни. Чрез играчките и играта детето разиграва своите преживявания. Къде е нашето място на родителите в играта?
Ако на вашето дете досега сте му позволявали да отнема цялото ви време, как мислите ще регира първия път когато се отделечите от играта му? Ще се опълчи срещу новото правило, може да започне да рита и да пищи и ще направи всичко възможно да ви привлече обратно в играта. Ако отстъпите този път, детето побеждава и ще се опитва винаги да ви ръководи. Ако обаче спокойно се придържате към своето решение и категорично подчертаете, че това е новото правило, съпротивата му ще отслабва. След два три дни новото правило ще се утвърди. Важно е да останете непоколебими и съсредоточени в решението си.
Основно правило при играта е, че не е важно колко време отделяме на играта с детето, а как участваме в нея. Когато играем с детето трябва да отдадем достатъчно пространство на „Детето в нас”, или да се забавляваме като две деца в сладкарница. Да се забавляваме, да участваме, а не да присъстваме. Да бъдем дете с детето. Предварително се договаряме за времето на съвместната си игра. Категорично заявяваме, че след това ние имаме друг ангажимент. Така научаваме детето, че нашите потребности са важни. Съпротивите преодоляваме със спокойствие, топлота и изразяване на любов с думи или с жестове. Децата искат да знаят какво се очаква от тях. Нещата не се подразбират, необходимо е да се изкажат с думи. За играта, ние родителите трябва да осигурим кът в стаята, в който детето следва единствено своето спонтанно желание. Да му разрешим да бъде разхвърляно. Там то само, безпрепятствено и без нашата намесата да бъде господар на ситуацията. Правилото тук е, че „детето знае най-добре” и възрастния не бива да му налага с какво да се занимава. Децата обичат това. А ако детето поиска помощ, само тогава трябва да се намесим – ненатрапчиво и деликатно. Когато покровителстваме прекалено много детето не му даваме възможност да се научи само да се справя със ситуациите в живота. Важна част от родителстваото е да позволим на датето да „порасне”. Трябва разумно да преценим кога да се отдръпнем, кога да го освободим и оставим да се оправя само.
А може би трябва да си зададем въпроса какво се случва с мен в тези ситуации? Защо не смея да откажа да играя повече с детето? Дали си мисля : „ Никога не ми остава време за мен. Правя всичко за да им угодя, а моите нужди и желания не се вземат предвид.” Възглед от този род носят много разочарования и са една от пречките да не можем да се отстоим. Тези оплаквания са резултат от вътрешни мисловни модели, а под тези мисловни модели има друг по-дълбок и по-съществен модел, който е основата на всички външни следствия. В случая неумението да се утвърждавам.
Всъщност от едно негодувание, от един гняв, една съпротива са изходна точка и дават основа за започване на една личностна терапия. Само чрез личностното ни израстване можем да стигнем до мястото където убежденията ни са се застопорили. Да се освободим от ограниченията си, това е „трудносмилаемата” истина но и разковниче за един хармоничен живот.