Родителите, възпитателите в детските заведения, учителите, всички харесват покорните деца. Подчиняват се без търкания, извайваме ги като глина. Разбират желанията ни от половин дума, настроението ни от малък жест. Обичат да бъдат послушни, да изпълняват указания, да подражават на авторитета. Налице е всичко за да стане чудесен човек и те са точно такива. Но по отношение на реалността нещата не стоят така. Може би им липсва някаква частица дързост, критичност, твърдост. Всеки има свой път в живота. Но съдбата на тези деца ще зависи основно от това на кого ще повярват, кого ще обикнат, на какво и на кого ще отдадат душите си. Когато анализирам печални съдби, виждам една и съща схема на събитията. От ранно детство от тези деца е изисквано всичко, освен вътрешна независимост. Подчиняват ги, поддават се. Колкото повече се поддават, толкова повече ги управляват. Влизането в този кръг е неусетно и за винаги. Но, децата порастват. Влюбват се. Нови, значими хора влизат в живота им. Ще попитате как посрещат всичко това? Все със същата внушаемост. И в един момент се оказва, че не са в състояние да се справят с реалния живот, с човешките взаимоотношения. Разкъсват се от вътрешни конфликти, разочароват се, престават да вярват, губят смисъла си за живот. При цялото си душевно богатство, не могат да проявят своята воля, личността си. Това са те, бившите добри деца, толкова удобни, толкова внушаеми. Те, разбира се, стават образовани, високонравствени, целеустремени хора. Бедата е, че тези програми, тази нравственост, този характер не са техни, те са им внушени в онази крехка, ранна възраст и те сега не знаят как да се справят в този свят сами.Трябва да разберем една закономерност, от която произтичат много от усложненията в живота. Колкото по-силов е нашият възпитателен подход, толкова по-малко научаваме за вътрешния свят на децата. Тогава рискът да изпаднем в непроходими взаимни заблуждения е огромен. Едно подкрепящо детето родителско поведение е: Помислете преди да кажете „Не”. Вместо да забраняваме, можем да позволим на децата определено поведение, но при определено условие. Разбира се не винаги можем да преобразуваме забраната в позволение, но когато това е възможно се заслужава да се опита. Добре е категоричното „Не” да се запази за действително опасни ситуации. Иначе живота на детето ще се превърне в непрекъсната поредица от забрани, ние ще подчиним неговата воля, и ще го превърнем в „удобно” дете. Но дали ще се чувства удобно то в своя живот? Или ще му подсигурим един огромен свят, пълен с тревоги и надежди , а то не знае какво да прави с него…Децата с комформно поведения прибягват по – често в сравнение с другите деца към лъжата. Първоначално лъжат подтиквани от чиста самозащита, почти рефлекторно. После за да не ни разстройват, за спасение, механично. Някои деца лъжат символично, от незадоволена любов към себе си. Затъпялото равнодушие към необходимостта от лъжа е признак за духовно обезличаване. Защо след като ние си даваме правото на лъжа не го даваме на децата? Ние освен това ги принуждаваме и така ги приучваме към лъжата. Необходимо е в ранна училищна възраст добронамерено и спокойно да прокоментираме кога и как може да не се лъже. Мили родители, моля запомнете, че знание усвоено без радост, без дружелюбност не е усвоено. Ние все се опитваме нещо да правим, а въпросът е да бъдем. Да бъдем добрият пример, извайващ прекрасен първообраз на света. Дълбочината и мощта на отпечатъка който оставяме в детската душа с нашия личен пример, не се поддава на никакво сравнение, по-силна е само нейно Величество Природата.
.