На вчерашния тренинг една майка сподели: ‘’Защо детето ми е твърде боязливо? То няма причини да се страхува. Дори съпругът ми често й казва: Престани с тези глупости. Знаеш, че с майка ти правим всичко за да си напълни щастлива”.
Важно е да се знаят основните източници на детската тревожност и разбира се, да се търсят начините за нейното преодоляване.
- Тревожност, дължаща се на страх от изоставяне
Най-големият страх на децата е от това, родителите им да не престанат да ги обичат или да ги изоставят. Затова децата никога не бива да бъдат заплашвани с изоставяне. Нито на шега, нито в яда си не трябва да заявяваме, че ще ги напуснем. Не съвсем рядко чуваме ядосана майка да крещи на детската площадка: „Ако не тръгнеш, веднага те оставям тук”. От тези думи се поражда непрекъснато пораждащ се страх от изоставяне. Огънят на въображението представя мрачна картина, как ще бъде оставено само в света. Правилният начин е да хванем детето с твърдо изражение, вместо да го заплашваме. Някои деца плачат за майка си независимо кой друг е у дома, в тях се пробужда дремещата тревога. Някои родители им е трудно да съобщят, че ще отсъстват поради командировка, почивка или обществен ангажимент. Те се страхуват от реакцията на детето, затова тайничко се измъкват. Когато сме заставени да се разделим с малките деца, то раздялата се нуждае от подготовка. Смислената подготовка изисква нещо повече от обикновени словесни обяснения. Необходимо е да го представите посредством присъщия на детето език на играчките и играта, чрез т. н. сюжетно-ролеви игри. Разигравайте чрез кукли раздялата и завръщането. Може да се постави снимка на майката на видимо място. Така, в моменти на самотност, образът на майката ще вдъхне увереност на дацата в близостта на майчината обич.
- Тревожност, породена от чувство за вина
Съзнателно или несъзнателно, родителите предизвикват чувство за вина в децата. Разбира се, че има място за вина и укор, когато детето е нарушило норми и правила. Винаги трябва да помним: когато забраняваме на детето отрицателни чувства или ‘’лоши’’ мисли, тогава то неизбежно ще изпитва прекалено много вина и тревога. Важно е да знаем, че на децата позволяваме лошите мисли и чувства, но не и неприемливо поведение. Не бива да осъждаме, а да посочим какво трябва да се направи. Голяма утеха е за децата да знаят дълбоко в душата си, че наистина са свободни да мислят каквото си искат, без да се опасяват, че ще загубят одобрението и любовта на родителите си. Изключително важно е да подхождаме към децата със съзнанието, че срещу нас стои пълноправен човек. Съзнавайки, че опитът който даваме е изключително важен, той много бързо се приема и проектира видяното поведение стил и култура. Полезни са изказвания от типа :
- Ти мислиш по един начин, аз по друг. Имаме различни мнения по въпроса.
- Твоето мнение ти се струва правилно. Моето мнение обаче е по-различно
- Уважавам твоите разбирания, но аз съм на друго становище.
Родителите могат да предизвикат несъзнателно чувство на вина у децата с многословие, с излишни обяснения. Това важи особено за онези родители, които смятат, че дори когато въпросът е заплетен, а партньорите незрели, трябва да имат съгласието на децата, за да могат да ги управляват.
- Тревожност, дължаща се на отричането на детската автономия
Да се уважава детската автономия, независимост, свободен избор е уважение към личността на детето. Уважение към начина по който то преживява различните ситуации, към мислите, чувствата и предпочитанията му. Детето трябва да се чувства сигурно, че го виждат, чуват и зачитат като личност. Удовлетворението на тази потребност развива самостоятелност в противовес на съмнение, нерешителност и тревожност. Когато детето се предпазва от занимания и задължения които са действително по силите му, то реагира вътрешно с негодувание и гняв. Гневът на свой ред може да предизвика фантазии за отмъщение, които пораждат или вина или страх от ответна отплата. Резултатът е един и същ и в двата случая – тревога.
Докато подкрепят все по-голямата самостоятелност на детето в хода на неговото порастване, родителите не трябва да забравят, че развитието не е праволинеен процес. Понякога детето може да показва необходимост от самостоятелност, а после отново да има нужда от по-голяма защита и близост до родителя (например, сутрин то се мъчи само да си обуе обувките, а следобед, когато родителят го взема от детската градина, иска мама или татко да го обуе и др.).
Kогaто разбере как може да влияе на околната среда чрез своите действия, детето придобива чувство на удовлетворение, което го стимулира да бъде активно и да действа съгласно своите потребности и в нови ситуации. Но от друга страна, ако детето никога не е успешно в опитите си да влияе на своето обкръжение, то може да стане пасивно и да се затвори в себе си.
Освен това родителите могат да създават възможности, от които детето се учи и придобива опит. Това включва разширяване на опита на детето и запознаването му със света, отговаряне на детските въпроси, участие в игри и предоставяне на възможности детето да постигне успех.
Родителят окуражава детето, когато следи с интерес идеята му, присъединява се към неговата дейност, ако детето му позволи, и се въздържа от ръководство и помощ, ако детето може само да направи това, което е намислило. Когато детето тръгне да осъществява някои свои замисли (например, да вземе чаша вода, да занесе чиния на мама, да разгледа някой интересен уред), вместо: Ще счупиш; Ще развалиш; Ще се порежеш; Ще паднеш; Ето, видя ли, че не можеш, родителите могат да го окуражат с думите: О, това изглежда интересно; Разбра ли откъде се отваря?; Ти носиш това много внимателно и полека; Ти би искал вече да научиш как това се прави и др.
- Тревожност, дължаща се на неразбирателство между родителите
Когато има неразбирателство между родителите, децата изпитват тревога и вина. Тревога, защото домът им е в опасност. Вина поради действителната си или въображаема роля в семейния раздор. Основателно или не, децата приемат, че те са причината за семейния конфликт. Когато родителите воюват децата не остават неутрални в тази война, а заемат страната или на бащата или на майката. Това обаче носи вредни последици както за развитието на характера им, така и за психосоциалното им развитие. Когато момчето отхвърли баща си или момичето майка си, те остават без подходящ модел за идентификация. Отхвърлянето се проявява в отвращението към отъждествяване с личностните черти на съответния родител, в нежеланието да се подражава на неговите ценности и поведение. В някои крайни случаи подобно отхвърляне може да доведе до неправилна сексуална идентификация и до невъзможност индивида да изживее биологическата си предопределеност. Ако момчето отхвърли своя баща а момичето своята майка, това може да породи у тях подозрителност и враждебност към всички представители на противоположния пол.
Понякога неразбирателството преминава в развод. Разводът е стресиращ, както за родителите, така и за децата. Въпреки, че емоционалните реакции на децата зависят от тяхната възраст по време на развода, много деца изпитват чувство на тъга, гняв и тревога – и не рядко тези чувства оказват влияние върху техния характер.
За щастие има неща, които може да направите, за да помогнете на Вашите деца по време на развода. Чрез минимизиране на стреса и обяснявайки им ситуацията отворено и честно, може да помогнете на Вашите деца да преминат през това трудно за тях време. Важното е да кажем на децата. Веднага, след като сте си изяснили плановете, говорете с децата си за решението да се разведете. Въпреки, че няма лесен начин, би трябвало да присъстват и двамата родители, когато се съобщава на детето, като не трябва да се показват чувства на ярост, вина или упрек. И в най-добрият случай това е трудно съобщение, но ако го съобщите деликатно, може да го направите по-малко болезнено за Вашето дете.
Въпреки, че дискусията относно развода трябва да бъде съобразена с възрастта на детето и етапа на неговото развитие, всички деца би трябвало да получат следното основно съобщение: „Мама и татко се обичат и бяха щастливи, но сега вече не сме щастливи и решихме да се разделим. Каквото и да се случва между нас, ние винаги ще бъдем твои родители и винаги ще бъдем наблизо за да те обичаме и да се грижим за теб.“
Важно е да подчертаете, че Вашето дете няма как да е отговорно за настъпилата ситуация и нещастието не е свързано с него. Децата често обвиняват себе си за неуспеха в брака на родителите си и имат нужда да им се напомня често, че случая не е такъв. Обяснете на детето, че дори и да се развеждате, вашата любов към него е постоянна.
Когато трябва да отговаряте на въпросите за развода, давайте на детето достатъчно информация, така, че да е подготвено за промените в живота му, но не толкова много, че да го натоварвате. Опитвайте се да държите чувствата си неутрални и отговаряйте на въпросите на детето по подходящ за възрастта му начин и възможно най-истинно. Запомнете, че детето няма нужда да знае всички детайли, то просто има нужда да знае достатъчно, за да може ясно да разбере, че въпреки Вашата раздяла Вие не се развеждате с него.
Децата не реагират еднакво, когато научат, че родителите им се развеждат. Някои задават въпроси, някои плачат, а някои изобщо нямат адекватна реакция. Ако Вашето дете изглежда разстроено, когато му кажете новината, покажете му, че щадите и се грижите за чувствата му и му обяснете, че е нормално да плаче. Например, ако му кажете „Аз знам, че това те разстройва и мога да разбера защо“ или „Ние двамата те обичаме и така съжаляваме, че нашите проблеми те карат да се чувстваш по този начин“. Ако детето не покаже емоционална реакция веднага, обяснете му, че ще има и друго време за да поговорите.
Повечето деца се притесняват по какъв начин ще ги засегне развода: Кой ще живее с тях? Ще се премести ли някъде? Къде ще живее мама или татко? Ще посещава ли друго училище. Бъдете честни, когато отговаряте на въпросите, които притесняват детето и му напомнете, че семейството ще премине през това въпреки, че ще отнеме малко време. Приканвайте детето да говори. Детето има нужда да знае, че неговите чувства са важни за Вас и ще бъдат взимани на сериозно. Помогнете на детето си да „облече“ чувствата си в думи. Поведението на детето може да Ви насочи към неговите чувства на мъка или ярост. Помогнете му да „облече“ емоциите си в думи, без да се опитвате да ги променяте или да ги обяснявате мъгливо. Може да кажете: „Изглеждаш тъжен(а). Знаеш ли кое те прави толкова тъжен(а)?“ Бъдете добър слушател, когато то Ви отговаря, дори и тогава, когато това, което чувате Ви е неприятно. Признайте чувствата на детето. Може да казвате неща като: „Нищо чудно, че се чувстваш тъжен.“ или „Знам, че се чувстваш така, като, че ли ще те боли вечно, но болката ще отмине.“ Такива изрази показват на детето, че чувствата му са логични. Окуражавайте го да говори за чувствата си, преди да започнете да му предлагате начини как да направи това по-добре. Предложете му подкрепа. Попитайте детето: „Какво ще те накара да се почувстваш по-добре?“ То може да не Ви даде конкретен отговор, но Вие бихте могли да му предложите няколко идеи – може би просто да поседите за малко заедно, да се разходите или да подържи любимата си плюшена играчка. По-малките деца могат много да се зарадват на предложението да се обадят на татко по телефона или да нарисуват рисунка за мама, която да и дадат, когато се прибере в края на деня.
- Тревожност дължаща се на ограничена физическа активност и неумение за насърчаване за игра
Липсата на пространство за двигателни игри и занимания разстройва малките деца много повече отколкото предполагаме. Тесните апартаменти и скъпите мебели ограничават тичането, катеренето и скачането. Обикновено ограниченията се появяват твърде рано в живота на детето. Физически ограничените деца натрупват в себе си напрежение, което поражда тревожност. Изходът е ясен. Малките деца трябва да изливат напрежението си във физическа активност. Те се нуждаят от безопасно пространство за буйни игри и от подходящи предмети за игра.
Как родителят насърчава детето за игра?
- Като осигури приятелство, топлота, спокойствие, сигурност, изразяване на любов (с думи или с движение).
- Възприема детската игра като работа, също толкова важна колкото и работата на възрастния.
- Дава подкрепа, похвала.
- Като осигури място за игра (размерът не е важен) и време детето да решава само кога, на какво и колко дълго да играе. Като остави детето само да си подреди мястото за игра – да му се разреши това място да бъде “разхвърляно” (според представите на възрастните), за детето то е подредено.
- Предоставя на детето възможност само да изследва играчката и да играе с нея както то иска /съвети като запали тук, сложи го там/ пречат на детето, внушават му: ти това не го знаеш, не съм доволен от теб, и правят детето тревожно.
- Предоставя на детето възможност като си играе само, то безпрепятствено и без намесата на възрастния да преодолява проблеми.
- Като помага, ако детето иска помощ, но така, че то да продължи да бъде “господар на ситуацията”.
• Като определя, договаря време за съвместна дейност с детето (достатъчни са няколко минути) – да се прочете приказка, да се разговаря, да се пошегувате, да погледате заедно телевизия, да се поразходите.