На родителските форуми, често родителите ми задават въпроса: „Как да възпитам детето си, че да стане добър, отговорен и едновременно с това отстояваш себе си човек?”. Аз знам, че няма еднозначен отговор. Но има водещи идеи, които се заключават в изготвянето на програма, съчетаваща дългосрочните и краткосрочните родителски усилия. Всички родители имат определени нагласи и ценности, които влияят на отношението им към детето – а и на нагласите и ценностите, които самите деца развиват. Сред тези вярвания са и целите на родителите – „резултатите”, които те се надяват, че техните деца ще постигнат с помощта на възпитанието. Какъв човек ще порасне детето безспорно зависи и от много други фактори – от качествата на самото дете, от благоприятните обстоятелства и съответно трудностите, които животът ще поднесе, както и от това с какво родителите „са оборудвали” детето за живота. Следователно, в дългосрочен план резултатите зависят от действията на родителите, но те са подвластни и на други влияния, които са извън сферата на родителските отговорности. Безспорно родителското влияние е номер едно. Факт е, че възпитанието на децата зависи от връзката ни с децата. Действителността на родителите изглежда изпълнена с усилия, насочени към краткосрочните цели. В дългосрочните родителски цели във възпитателен аспект, първата стъпка е решимостта на родителите да проявяват искрен интерес към вътрешните мисли и преживявания на детето, а не само към външното им подчинение или непокорство. Ще попитате : „Как можем да узнаем интимните мисли и чувства на децата?” Самите деца ни ги подсказват. Емоциите им излизат наяве чрез думите, интонацията, жеста и позата. Това от което се нуждаем е Търпение, Очи с които да виждаме, Уши с които да чуваме и Сърце, с което да чувстваме. Децата очакват да им покажем, че ги разбираме. Това става с думи които не упрекват, не осъждат, не поставят детето в някаква категория. Когато вземем детето от училище или детската градина и то е мълчаливо и потиснато, не е трудно да познаем, че му се е случило нещо неприятно. И най-често срещаната реакция от страна на родителите са серия от въпроси:
-Какво е станало, да не си се скарал с най- добрия си приятел?
-Какво си направил пък сега?
-Защо си се намусил?
Когато се интересуваме от вътрешната реакция на детето, трябва да избягваме въпроси които пораждат негодувание и раздразнение. Най – напред трябва да предоставим подкрепа на детето „ Виждам, че си сърдит. Разбирам, че ти е трудно…”
После да стимулираме детето само да помисли, да потърси решение: „Какво се случи?, Разкажи ми какво стана, Какво ще направиш утре ако ти се случи същото?…,
Какво очаквате да ви отговори детето на въпроса : “Защо?” (Защо го направи?, Защо си сърдит?…). Знаете ли какво чувство и каква реакция предизвиква въпросът “Защо?”. Въпросът “Защо?” имплицитно съдържа обвинение, търси вина и обикновено предизвиква защитна реакция, противопоставяне и мълчание, тъй като детето не знае какво да отговори – то не знае защо е направило нещо. По-уместни са въпросите “Какво?” и “Как?” (Какво стана?, Как можеше това да стане другояче?, Какво можеше да се случи – ти си се уплашил?…).
Важното е, въпросите ни да не прозвучават като любопитство, а коментарът ни да изразява съчувствие.
Неизбежно стигаме до истината, че детето е такова какъвто е животът му. Ако живее сред упреци, не може да се научи на отговорност. Научава се да осъжда себе си и да укорява другите. Научава се да омаловажава способностите си, да се съмнява в собствената си оценка, да проявява недоверие към чуждите намерения. Децата изпитват разочарование и негодувание когато им се струва, че техните чувства и мисли не интересуват искрено родителите им. Те си правят заключение, че мислите им не заслужават внимание и те самите не са обичани. Родители, които умеят да задават правилни въпроси, умеят да изслушват внимателно, те внушават не детето си, че го уважават и ценят идеите му. Това уважение е източник на чувството за собствено достойнство, което дава възможност на детето да се справя по-успешно с хората и света.