С приятелка сме на кафе. От съседната маса се говори на висок глас и неволно ставам свидетел на изповед. Споделям я, защото е често срещана в работата ми с деца и техните семейства.
„Не мога повече, изобщо не издържам. Къде са моите потребности? Трябва ли да се оставя на това безобразно дете да ме изчерпа до край? И от кого ли е наследило всичко това? Когато ми отговаря непрекъснато и дори ми посяга с удоволствие бих му извъртяла един шамар. А отгоре на всичко това мъжът ми ме обвинява в ненормално поведение към детето. Защо ли изобщо се омъжих” …..и още все в този дух .
Има и мъжка версия в този случай: ” Моята жена вече не се интересува от мен. Оставя се детето да я разиграва. Като се върне от работя за мен няма време. Детето я е обсебило тотално. Възпротивя ли се ме упреква, че ревнувам. Крещи ми истерично. Примирявам се безропотно заради детето и отивам да си почиствам колата. Но се замислям, дали не е по-добре да тропна по масата или направо да се махна?”
Монолог по-нататък звучи още по-негативно. Промъква се яд към детето и съпруга/съпругата/, гняв, може би и мъничко омраза. Наяве излизат крайно агресивни чувства. Сега липсва само една искра, за да се разрази гръм. Положените с любов, но напразни усилия болезнено разяждат обвивката на душите. Все по-изострящото се раздвоение между обич и омраза разяжда любовта към себе си на всеки човек, отношенията между съпрузите и между тях и детето. Един емоционален лабиринт, пълен със задънени улици, теснини и непредвидими клопки, където има опасност да се задушиш. Изходът понякога е възможен единствено с прилагане на сила. До жестокото отношение към детето има само една крачка. И тя ще бъде направена, ако родителите изпитват силен яд и страх и при непоносимия стрес самообладанието им изневери. При натрупването на такава агресия, по-често те предпочитат да се затворят в себе си. Но докато потискат дълбоките си чувства, редом с яростта, възпрепятстват и любовта. Поради страх от силни афекти, възпитателният им тон към детето става изключително мек, дори парадоксално мек. С приятелски глас майката предупреждава : ”По-тихо съкровище, недей да крещиш. Баща ти спи”. Тъй като емоционално не му се поставят никакви граници, а му се правят единствено намеци и му се поднасят полу-истини, детето от своя страна не е в състояние да почувства родителите си като Авторитет. То ги чувства като по-слаби от себе си. Атакува ги, за да предизвика тяхната твърдост. Непрекъснато успява да провокира открит протест срещу себе си. И продължава да се мята в своята раздвоеност между естественото детско желание да усети родителската сила и зависимостта от собственото си желание да се наложи в ситуацията. Ето как пламва борба за надмощие, която прави положението непоносимо. Това е началото на тегав път, водещ при психолози , психиатри, лечители, в педагогически и семейни консултации. Приемано до този момент каквото е, сега детето се чувства поставено под въпрос и детронирано от родителите си.Множеството тестове и изследвания относно проблемите му изчерпват енергията на неговата система за сигурност. Което пък е предпоставка за засилваме на неговите стремежи за властване, за да противодейства на този процес. Налице е един порочен кръг, от който няма излизане без радикална промяна. В тези случаи работата е психолог е наложителна.
Защото в ситуации на конфликт хората мислят само по един начин, а консултацията с психолог предлага и алтернативни начини на мислене.