Ако искате да разберете себе си, поне
Три минути на ден
се съсредоточете върху спомените от вашето детство, потопете се в тях. Споменът е мостчето към емпатията, началото на битието ви като друг. Ако ви е трудно с детето, ако чувствате, че не го разбирате
Три минути на ден
отделете за спомена за себе си на същата възраст, в положение което е близко, подобно или сходно. Усилието няма да бъде напразно, може би ще намерите неочаквано решение.
Спомняте ли си? Ние с вас също сме живели там. В страната на детството. Там има големи и страшни великани. Един от тях се нарича Наказание. Когато наказвате, помислихте ли ЗАЩО наказвате. Не ЗА КАКВО, а ЗАЩО? Този необичаен въпрос има два обичайни отговора: За да го отучите, За да го научите. Кой е вашият начин? При недостиг на любов самия живот става наказание, и тогава наказанието се търси като последен шанс за получаване на любов. Ние от своя страна можем да си мислим, че вниманието и любовта ни са недостатъчни или пък прекалени, а всъщност нещата са по-сложни: и излишъкът и недостатъкът почти винаги може да са налице едновременно, защото нашият емоционален език невинаги е разбираем за чувствата на детето. Наказанието наранява. Именно поради факта, че наранява, от него се очаква да действа ефикасно. Наясно сме, че не действа, защото имаме в дома си наранено дете, което ни отмъщава, вместо „да се поправя”. Децата ни имат същата способност да чувстват болката и обидата, както възрастните и цъфтят, когато ги третират с уважение и по достоен начин, също като нас.
А какво става с прякото внушение: „Ти си мързелив”, „От тебе нищо няма да излезе”. Когато оценявате, вие внушавате самооценка, налагате жизнена роля, амплоа на личността. В ролите на Родител и Съдия има принципна разлика. Родителите използват „Науката за умерената похвала”.
Ето изскочи и още един великан – ТРЯБВА. ТРЯБВА – грешка, която е най-трудно да се избегне. През годините на моята практика отблизо се запознах със много хора, малки и големи, които:
НЕ спортуват, НЕ поздравяват, НЕ си мият зъбите, НЕ си подреждат стаята,
НЕ работят….И още колко много НЕ, само защото в детството им е ТРЯБВАЛО да правят или да не правят това. Актът на внушение не остава незабелязан…Внушението е входът на детската душа – откритостта към другия, способността да вярваш. Лошо е да си твърде внушаем, лошо е да си невнушаем. Къде е тайната?
Ние родителите желаем най-доброто за своето дете, желаеме му само щастие. Но често не се получава. Защо ли ? Научаваме го на песнички, стихчета, четене, писане, танци, балет…Не го научаваме да търси, да губи, да вярва. Не го научаваме да мисли, да обича, да страда. Не го научаваме на хармония.
-„И нас не са ни учили, а ние колко постигнахме”.
Обучението в „Отговорно родителство” никога не свършва. На това се учим заедно с децата отново и отново.